Преди да отговорим на този въпрос, трябва първо да уточним, че далеч не всички вярващи християни, които се обявяват за Христови ученици, са всъщност такива. Само онези, които със своите дела и постъпки наистина са доказали, че са Христови ученици, или пък вече са готови да се утвърдят в ученичеството като истински духовни последователи, имат основание да се наричат така.

Всеки вярващ, - а и не само, но изобщо хората - определя себе си чрез своето собствено поведение, говорене и начина си на живот. Такъв човек не може да бъде нищо повече от онова, на което го прави способен поведението му, (не)отдадеността му към Бога и (не)прилагането на Христовото учение на практика.

Външните жестове на благочестие, както и наложените уж духовни етикети, могат наистина за кратко да заблудят околните в оценката им за даден човек за това дали е Христов, но не са в състояние да променят обусловеното от собствените му постъпки и дела място в християнския духовен живот.

Мерило за истинското ученичество може да бъде единствено и само изложеното от Исус Христос учение в евангелията както и в посланията на апостолите в книгите на Новия завет. Никакви други учения и предания - било на църквата, било на отците, било на богословите или който и да е друг - не важат.

Онзи, който наистина е Христов ученик знае това, защото съзнава, че постъпва така, както Христовото учение изисква от всички вярващи да постъпват.

Христовият ученик не се нуждае от изричното Божие признание, понеже собствените му дела с абсолютна сигурност показват дали може да бъде причислен към принадлежащите на Христос или не.

Сам Помазаника Иисус не би могъл да направи насила нито един вярващ свой ученик, действително свързан с Него чрез Божия Дух, ако той вече не е станал такъв след кръщението си чрез вярата си, мислите си, чувствата си, думите и постъпките си, съобразени с Божията воля и водени от Духа.

Именно по този начин Христовият ученик започва да опознава лично Помазаника Иисус, и това познаване придобива огромно значение за неговото духовно израстване по-нататък.

Докато е на земята, тленният, несъвършен, подложен на най-различни страдания ученик, - когото Бог силно желае да подготви за служене във вечността - трябва да бъде изпълнител и посредник на изложеното от Христос учение, записано в евангелията.

С нищо обаче не се доближава до Христос онзи, който само твърди, че е негов ученик, защото, видите ли, е схванал учението и е наизустил едва ли не всеки стих с изказвания на Христос, и постоянно повтаря “Господи, Господи”, но делата му са празни.

Ако завещаното ни от Христос учение остане единствено притежание в ума на повярвалия, без да влезе в действителна употреба в живота му, то ще му принадлежи само дотогава, докато умът е все още в състояние да го задържи в паметта. Но нищо от така задържаното не може да бъде трайно. Или както казва Иисус в притчата за сеяча, Словото няма да пусне корени в такъв човек и ще угасне.

Само превърнатото в дело и начин на живот Христово учение остава трайно притежание у вярващия и дава трайни плодове.

Христов ученик не се става чрез някакво присъждано от Бог отличие, или с титла давана от църквата. Христов ученик става онзи, който се задълбочава в дадените от Иисус Христос и апостолите напътствия и поема пред себе си задължението да насочва занапред живота си в съответствие с тези напътствия, доколкото му позволяват силите и възможностите.

Христос ни даде словесния облик на свидетелствата за своя собствен опит в живот с Отца и стана изразител на Божието слово, в чиято истинност като пророк и Божи син има̀ възможността да се увери.

Христовото ученичество е вид духовно преживяване, което все още като че ли остава непонятно, но и недостъпно за повечето съвременни християни, както от западната част на света, така и от източната, с малки изключения в Близкия Изток. Причина за това вероятно е наложеният от епохата цинизъм и самовлюбеност, пораждащи консуматорското мислене и безчувственост у човешките същества.
Друга сериозна пречка се явява прекомерното наблягане в традиционните църкви върху несъществени, външни и чужди на Христовото учение практики и ритуали, развиващи религиозност, а не любов.

Привидно, Христовото ученичество изглежда лесно и простичко за следване, но на практика се оказва, че то е изключително радикално, изисквайки от ученика три основни качества – самопожертвователност, посвещение и служене. Без тях не би могло да бъде спасен или подобрен живота на хората в нужда. С други думи, ако един ученик не се научи да жертва от собственото си време, сили, удобства и финансови средства, та дори и собствения си живот, ако се налага, за да бъде благословение за другите, то той не е достоен да се нарече Христов. Ученикът трябва да е готов да остави всичко – дом, работа, семейство, близки, социален живот, пътешествия, амбиции за материален успех в живота, и всичко останало. Това именно е “разпъването на плътта”. Исус го направи и в живота си, и на кръста. А всеки от апостолите остави това, което работеше и имаше, и тръгна веднага след Помазаника без да мрънка или да се оправдава, че сега не може, че е зает, че не е готов, ако може да научи повече за учението преди да вземе решение, да си помисли малко, да се сбогува с близките и т.н. Не, просто повярваха и тръгнаха без да знаят какво да очакват. Ето, това е пример за саможертва на ученика, породена от силна вяра. После идва посвещението, т.е. решението да се посветиш изцяло на това да служиш на хората. И накрая идва самото служене, което може да приеме различни форми - проповядване на словото, изцеление на болни, изгонване на нечисти духове, социално служене, основаване на църкви и много други, според както Духът даде в многообразната си благодат.

Както Исус Помазаника принесе в жертва живота си за нас, и ни остави пример за следване, така и ученикът трябва да се научи, поради любов и състрадание към ближния, да жертва от всичко, което има, за да живеят другите. Саможертвата, посвещението и служенето си остават много трудни за вършене, защото изискват умъртвяване на егото, смелост, решителност, голяма вяра и упование в Бога, както и силна мотивация у ученика, за да издържи да следва този път. Разбира се, онзи ученик, който остане свързан с Христос като клонка на лозата му, ще е способен да дава плод и плодът му ще бъде траен, а един ден ще получи наградата си – нетленно славно тяло - , за да продължи да служи и във вечността.