Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: pentecost
Категория: Лични дневници
Прочетен: 575382
Постинги: 125
Коментари: 252
Гласове: 251
Постинг
31.08.2014 13:58 - Вярващият индивидуалист
Автор: pentecost Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2072 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 26.04.2016 14:05


Или защо християнинът не може да живее изолиран от Христовото Tяло?

Днес много искрено вярващи в Господ Исус християни живеят своя живот извън Църквата и Божието семейство. За целта, всеки намира своите оправдания или основания в Божието слово, но истината е, че техният възглед е бил пречупен през призмата на някаква болка, нараняване или разочарование. Други пък искат да опазят себе си от кваса в Църквата или просто да изчакат по-добри времена за тяхното приобщаване и реализация в Тялото. Но каквито и да са мотивите, те никога не могат да бъдат основание за вярващия да се отдръпва и да живее отделен от Божието семейство. Ето и основните причини за това:

В своята първосвещеническа молитва към Отец, записана в Йоан 17 гл, Господ Исус се моли всички онези, които биха повярвали в Него да бъдат едно, както Отец, Сина и Св. Дух са едно. И причината за това е “за да повярва светът, че Ти си ме пратил.” – 21 ст. От този стих разбираме, че едно от най-големите свидетелства пред света е единството на Църквата. Нещо повече - в 22 стих Исус заявява, че дава славата Си на Църквата поради същата тази причина - нейното единство. От тук можем да заключим, че само този, който поддържа единството на Църквата, живее за славата на Бог. Всичко това ни показва голямата отговорност, която всеки един от нас носи като член на Неговото тяло. В Мат 12:25 Исус ясно ни посочва, че дом или царство разделени против себе си не ще могат да устоят. Ето защо Той би приел само тези, които изграждат пред този свят свидетелството за единството на Неговата църква.

В Йоан 15:2,4,5 ни се разкрива една от основните цели на християнството – да бъдем плодоносни. А това е възможно единствено ако пребъдваме в Него. Тук трябва да отбележим, че личното ни посвещение към Исус се изявява наяве чрез посвещението ни към Неговото тяло - Църквата, в която сме призовани да принасяме плод. Резултатът без това пребъдване и без този плод е нашето отрязване от лозата.

Също така трябва да знаем, че като части на Христовото тяло и членове на Божието семейство, ние не бихме могли да живеем самостоятелно. Ние се намираме в завет помежду си, който ни натоварва с определени отговорности и задължения един спрямо друг. В Ефесяни 4:11-16 виждаме, че израстването на тялото е следствие работата на петкратното служение, доставянето на всяка една става и съразмерното действие на всяка една част. Нито един орган на нашето тяло няма способността да съществува самостоятелно. Същото се отнася и за членовете на земното семейство. Едно бебе би загинало ако остане без грижата на родителите си. Едно дете не би получило добро възпитание и снабдяване на нуждите си ако не получава същата тази грижа. Един младеж може тотално да обърка посоката на живота си без помощта на своите родители. А един родител, който вече има родени синове и дъщери, би бил небрежен, ако не изпълнява отговорностите и задълженията си към тях.

Като християни трябва да знаем, че посвещението ни има три насоки: Бог, хората и Божиите цели. Те могат да се осъществят само ако сме част от Църквата. Освен това те са толкова взаимосвързани, че не сме в състояние да ги разделим по никакъв начин. Исусовото служение беше основано на Неговата връзка с Отец; Той вършеше волята Му във всичко; и винаги беше сред хората като им служеше. 1 Йоан 4:20 гласи, че не е възможно да казваме, че обичаме Бог, а в същото време да не обичаме брата си. Истинската и чиста любов към Бога винаги ще ни отведе при хората и ще ни мотивира да послужим на нуждите им. Истинската любов може да бъде намерена само в Църквата. Тя не може да съществува самостоятелно, защото винаги търси обекти, на които да се посвети в служение.

Важна причина за живота ни в Божието семейство е и участието ни в Господната трапеза. Исус категорично заявява в Йоан 6:53, че за да имаме живот в себе си е нужно да пием от кръвта Му и да ядем от плътта Му.

Много вярващи мислят, че ще се опазят от кваса в Църквата, като се изолират от тялото, но всъщност това ги вкарва в друга клопка на противника. Така те се затварят в себе си и се оказват неспособни да се справят с атаките на врага. Ние можем да се опазим от кваса и лъжите на дявола не като се стремим да избягаме от тях, а като се научим да ги побеждаваме и преодоляваме. В противен случай просто би трябвало да избягаме от този свят. Затова, не се поддавайте на една от най-успешните стратегии на дявола да ви изолира и доведе до пасивност. Отговорността да сме действени винаги е лежала върху самите нас.

Други хора спират да ходят на църква заради това, че са били наранени, влезли са в спор с някого или са били съблазнени от нещо в Църквата. Истината е, че на определен етап от духовното ни развитие, Бог допуска да видим и преживеем неща, необходими за нашето възмъжаване и израстване в Христа. Той ни изкарва от идеалистичния ни детски свят, като ни вкарва в истинската действителност на църковния живот, където освен жито има и плевели, освен овце има и кози, и вълци. Всеки вярващ е нужно да разбере, че докато сме тук на земята никога няма да открием идеалната църква. Истината е, че всяка църква се състои от несъвършени хора. И все пак нашата цел е да се стремим към съвършенство като растем в посвещение към Бог и Неговото дело. Ето защо е необходимо да заемем своето място и отговорност в Божието семейство, а не да се затваряме в своя нереален свят.

Друга важна истина е, че всяко истинско семейство расте за сметка на себежертвата. Това обаче не се харесва на много християни, които не желаят да напуснат бебешката си възраст. Когато видят, че от тях започва да се изисква нещо, те решават да се отдръпнат, с цел да запазят “свободата си в Христа”. Това обаче няма нищо общо с библейското понятие за свобода. Истинската свобода винаги е свързана с носенето на отговорност.

В заключение можем да кажем, че егоцентричността на човека и желанието му да живее за себе си са основните причини той да не може да се приобщи в Божието семейство. В Деян 2:44-46 виждаме, че “всички вярващи бяха заедно и всичко им беше общо.” Това говори за едно изключително предаване както на самата личност, така и на всичко, което тя има. По-надолу откриваме, че те са прекарвали всеки ден заедно в храма и по къщите си. Съществувало е невероятно желание за общение и общо поклонение в Духа. В Деян 4:32 Лука продължава като казва, че “множеството на повярвалите имаха едно сърце и една душа и ни един от тях не казваше, че нещо от имота му е негово, но всичко им беше общо.”

По същия начин и днес в това последно време, Бог се ангажира да издигне църква в един Дух, с едно сърце и душа. Тя ще бъде църква с видение, Църква, която ще завладява и няма да се спре пред нищо. Членството в нея ще бъде въпрос на решение и отговорност за носенето на кръста. Това ще е църква на любовта, откровението и дарбите. Църква на благодарението, хвалението и поклонението, и то не заради друго, а защото ще бъде църква на изпитанията. Изпитите ѝ ще са много, и силни, но и преминаването през тях ще бъде славно. Това ще е църква, в която никой няма да казва “Познай Господа”, защото всички в нея ще Го познават. Това ще бъде Самият Господ Исус, превъплътен и живеещ чрез Своите си.

Вижте още: Великото поръчение
 

***

Източник: Издателство Бъдеще и надежда, книгата под номер 100. Защо християнинът не би могъл да живее отделен от Христовото тяло. Книгата тук е представена със съкращения.




Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене