Блогът на budha2 :: Трагедията на таврийските българи разбива лъжата за руския и съветския "освободител" -1ч.

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

26.06.2015 17:11 - Трагедията на таврийските българи разбива лъжата за руския и съветския "освободител" -1ч.

Автор: budha2 Категория: История

Прочетен: 1408 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 26.06.2015 17:23

Раковски предупреждава: Българи, ще бъдете вечни роби на русите и те ще ви продават един другиму си като добитък
Периодично, след всички войни на Русия срещу Османската империя българите се разреждат чрез добре обмислени и организирани преселения Янко Гочев*, историк

(Част първа)

Една от най-големите трагедии в най-новата българската история е депортацията на таврийските българи, преселници в България след 9 септември 1944г. Устояли на опитите за насилствена русификация, оцелели след колективизацията, разкулачването и "Голодомора", преживели сталинския "голям терор", таврийските българи намират сили през Втората световна война да се преселят в прародината си на Балканите, а след нейният край, обявени за " изменници и предатели" стават жертва на сталинските репресии чрез насилственото им репатриране към СССР. През комунизма това е тема табу за българската казионна историография. Едва в последните две десетилетия поради нарастналия интерес към съдбата на тези българи се появиха и интересни изследвания, статии, монографии, популярни съчинения и публкации в периодичния печат. Без да претендираме за изчерпателност, по-важните изследвания по темата са дело на Бойка Василева (1), Елена Хаджиниколова (2), Иван Грек и Николай Червенков (3), проф. Петър Тодоров, който е съставител и редактор на цял сборник с документи и материали заедно с Благовест Нягулов (4), Йонко Бонов (5), проф. Стефан Дойнов (6), д-р Владимир Калоянов (7), проф. Тодор Балкански (8), Васил Митков (9), Георгий Журков (10), добричкия краевед Атанас Марков (11), Мишо Хаджийски (12), Румен Липчев и Наталия Симеонова (13), Радослав Симеонов (14), от РИМ - Добрич и др.

Сред тях изключително важни са изследванията на самите представители на общността и по-конкретно мемоарите на таврийския българин Георгий Журков, успял да се спаси със семейството си от депортация и явна смърт, Мишо Хаджийски, наречен още "Таврийския Йовков", който е автор на "Българи в Таврия" - ценен труд, претърпял до днес три издания
(1943, 1994 и 2014г.)

Корицата на книгата на Мишо Хаджийски "Българи в Таврия"

Едно от най-добрите изследвания по темата излезе през настоящата 2015г. в рамките на проекта "Да помним сталинизма: таврийските българи в Добруджа" под авторството на историка Радослав Симеонов от историческия музей в Добрич.

И до днес обаче липсва единно цялостно научно изследване, посветено на трагичната съдба на таврийските българи в контекста на събитията в България в навечерието на 9.09.1944г. и веднага след тази дата.

Все пак появата на подобни трудове и изследвания си е цяло постижение. Същите се явяват сериозен пробив в казионната българска истриография, която и до днес робува

на комунистически и русофилско-съветски митове за "освободителната" роля на Червената армия в България и цяла Източна Европа.

Тъкмо поради това казионните историци избягват открито да споменават за тези трагични събития във Втората световна война. Причините са ясни - разбива се митът за съветския "освободител" червеноармеец.

Историческите факти категорично разобличават този мит, защото на 5.09.1944 г. СССР обявява без повод война на Царство България. Войските на Трети Украински фронт на маршал Фьодор Толбухин нахлуват на българска територия на 8.09.1944 г. и започват военна операция, довела до окупация на страната и преврат на съветската "Пета колона", нарекла се "Отечествен фронт", в който влизат предателите комунистите и техните съюзници.

Препъни-камъкът за казионната българска историография са тъкмо тези събития, които водят до налагане на комунизма в България и изтреблението на елита на българския народ в дните след 9.09.1944 г., в условията на окупацията от Червената армия.

Част от този процес е и депортацията на таврийските българи през 1945г. Време е тази трагедия да бъде осветлена. В рамките на поредицата "българската история без митове" ще се опитаме да направим това в няколко части.

В първата част ще се спрем на въпроса за формирането на българската таврийска общност и нейната историческа съдба до преселението й в България в годините на Втората световна война.

Заедно с бесарабските и кримските българи таврийските българи са неделима част от българската диаспора, оформила се през XVIII - XIX век в Южна Русия. Българите в Таврия са далечни потомци на тези българи, които в годините на османска власт в българсите земи на Балканския п-в поемат по пътя на емиграцията. Повод за миграциите им стават руско-турските войски от края на XVIII и особено през първата половина на

XIX век.

Одисеята на българските преселници към Бесарабия по време на тези войни е добре позната и отразена в българската историография. Затова тук само ще маркираме основните моменти.

От втората половина на XVIII век нататък районът на Северното Причерноморие става основна посока на българските миграции. Това съвпада с натиска на Русия на юг с оглед осигуряване на излаз на топлото Черно море, като етап към овладяването на Цариград и Проливите - главната и вечна цел на руската имперска политика по Източния въпрос.

Първото по-голямо преселение на българи в пределите на Русия става още по времето на Руско-турската война от 1768 - 1774г., завършила с подписването на мирния договор от Кючук Кайнарджа от 21.07.1774г. От тогава датира създаването на първото компактно българско селище - Олшанка в Херсонска губерния, основано от над 400 семейства бежанци от силистренското село Алфатар.

Счита се в края на XVIII век във връзка с двете войни на императрица Екатерина Велика против османците от 1767 - 1774 и 1787 - 1791г. в Южна Бесарабия се заселват около 20 000 българи.

В началото на XIX век се създават българските селища в Херсонска губерния и на п-в Крим - Малък и Голям Боялък, Терновка, Стари Крим, Балта Чокрак, Кишлав, Паркани, Кубанка.

Техните жители имат права и привлегии на чуждестранни колонисти в Русия като всяко семейство разполага с 53 десетини земя. Селищата са под пряко подчинение на кантората за попечителство на чуждестранните заселници, която е отговорна на свой ред пред руското Министерство на външните работи.

"Обетовната земя" за много българи става областта Бесарабия. Тя има площ от 45 000 кв. км. и се простира между реките Прут, Днестър, Дунав и малък участък от брега на Черно море от ръкава Килия на Дунавската делта до Днепровския лиман. Южната й част е известна с древнобългарското название Онгъл и татарското Буджак. Тук е важно да се отбележи, че Бесарабия е трайно свързана с българската история. Тя е била в пределите на средновековна България от средата на VII век до падането й под византийска власт (1018), вероятно и малко след това, а после с някои прекъсвания и в периода от 1187г. до средата на XIV век. От тогава е тази земя е в Княжество Молдова, а от XVI век става част от Османската империя. След сключването
на Букурещкия мирен договор от 16/28.05.1812г. цяла Бесарабия преминава към Русия, чиято нова западна граница вече става р. Прут.

До нови, още по-големи преселения на българи към Южна Русия водят следващите

Руско-турски войни от 1806-1812г. и 1828-1829г. След първата война, водена от император Александър I (1801-1825) емигрират над 20 000 българи, предимно от днешна Северна България - Разградско, Силистренско, Свищовско, Плевенско.

Към 20-те години на XIX век българите в Бесарабия са вече около 24 000 души, като населяват 91 населени пункта, много от които са основани в периода от 1808 до 1822г.

За уреждане на статута на българите през 1818г. е създаден Попечителен комитет за чуждестраните заселници в Южна Русия, подчинен пряко на Министерството на външните работи. За негов председател е назначен генерал Иван Инзов (1768 - 1845), считан за благодетел на българите в Бесарабия.

Генерал Иван Инзов

По негово настояване император Александър I решава да им предостави права на чуждестранни колонисти. Това решение е потвърдено с издаването на указ от декември 1819 г., с който се определя правното, социално-икономическото и административното положение на колониите. Според указа всяко семейство разполага с 60 десетини земя за вечно ползване без право на покопко-продажба. Българите са освободени от данъци за известен период и от носене на военна служба.

Те получават и особен административен статут. Населяват 57 колонии, обединени в
4 окръга, като всяка колония се управлява от кметство. Попечителят се назначава от Петербург, а местната власт е формирана от състава на българското население.

Най-голямата миграция на българи е след Руско-турската война 1828-1829г. Русия като победител от войната вкарва специален чл. 13 в Одринския мирен договор от 2/14.09.1829г., който дава възможност на всички българи, участвали във войната да се преселят в Русия. Българските бежанци се насочват компактно към селските райони в южноруските губернии, където създават много от своите чисто български селища.

По Одринския мирен договор от 1829 г. се изселват стотици хиляди българи, предимно
от югоизточните и североизточните български земи. Все още не е ясен точния брой на преселниците. Той варира от 86 700 по данни на Иван Мещерюк до 130 000 - 140 000
по данни на проф. Стефан Дойнов.

Сливналията Иван Селимински, който е свидетел на събитията и сам със семейството си е преселник посочва цифрата от 40 000 преселили се български семейства.Изселниците са предимно от Одрин, Бургас, Варна, Стара Загора, Сливен, Ямболи селата около тях.

През 1831-1834г. поради недостига на достатъчно свободна земя в Бесарабия една част от преселниците реемигрират в Добруджа, Влашко и Молдова. Така към 1835 г. в Бесарабия живеят над 61 000 български преселници, от които към 33 000 - 35 000 новодошли - след Руско-турската война от 1828-1829г.

Истинските мотиви на руското правителство
да организира мащабното преселение на дунавски българи и до днес остават скрити за казионната ни историография. За да се разбере същността на тази руска демографска политика, трябва да се посочи, че тя засяга основно българите от североизточните и югоизточните български земи в непосредствена близост до Черно море, Цариград и Проливите. Мащабното присъствие на голям български етнически масив, който тепърва се консолидира вследствие напредналия процес на неговото възраждане в този стратегически район явно плаши руските императори, още повече, че от тук минава най-прекият път на руската армия към Цариград и Проливите. Затова българите периодично, след всички войни на Русия срещу Османската империя се разреждат чрез добре обмислени и организирани преселения.

В тази епоха Русия следва системна антибългарска демографска политика. Така тя постига едновременно две цели: с труда и работоспособността на българите усвоява и колонизира пустеещите новозавладени южни свои земи и разрежда дунавските българи в районите, разположени в непосредствена близост до Цариград и Проливите - зоната на специалните имперски интереси на Русия в Източния въпрос, която от XV век се е самообявила за пряк наследник на Източната Римска империя (Византия).

Русия направлява целия процес на преселение на българите. През 1830 г. тя създава в Одеса специален център за агитация, който пропагандира сред българите привлекателността на идеята за "преселението" им в южноруските степи.

Според сведенията на Съюза на бесарабските и таврийските българи от 1990 г. през XVIII- XIX век в Русия се преселват повече от 300 000 българи.

По-нови изследвания обаче говорят за около 400 000 души български преселеници.

След войната от 1828-1829 г. Русия въвежда ново административно управлението на колоните. Те са вече 83 на брой и са разделени на четири окръга: Кагулско - Прутски, Горнобуджакски, Долнбуджакски и Измаилски. През 1832 г. канторите са закрити и се създава Управление на отвъддунавските преселници, което влиза в състава на Попечителския комитет. Начело на Управлението застава управител с огромни правомощия в окръзите, пряко подчинен на министъра на външните работи на империята.

Главното събитие, което води до формирането на таврийската българска общност
е Кримската война (1853-1856). Тя започва като поредна руско-турска война в 1853 г.,
но се разраства до евреопейска след намесата на западните държави Англия, Франция и Сардинското кралство на страната на султана. През 1856 г. изостаналата Руска империя губи войната и е принудена да подпише унизителния за нея Парижки мирен договор от 30.03.1856 г.

Договорът променя статукво в региона. Очертани са нови граници, които разсичат Бесарабия. През 1856 г. областта Бесарабия е разделена. Южната й част е дадена на княжество Молдова. Част от Бесарабската област, разположена между долното течение на реките Дунав и Прут с 40 колонии, в това число административният и културен център на българите Болград попада в Молдовското княжество. Останалите 43 колонии в руска Бесарабия остават в империята под юрисдикцията на Управлението на отвъддунавските провинции.

Тези промени водят до разделението на бесарабските българи. Нарушена е административната уредба на техните колонии. Това ги мотивира да търсят спасение чрез преселение в други посоки. Разбира се, решението не е взето бързо. Необходими са няколко години, за да поемат отново по страдалческия път на новото си изгнаничество.

Парижкият мирен договор въвежда тригодишен срок на местните българи, в който
те трябва да избират или подчиняване на новата власт или ново преселение.

През 1857 г. българите поставят въпроса пред молдовското правителство за запазване
на своя автономен статут и социално-икономически привилегии. Молдовската власт се опитва да спечели българите. Причините са международни - нежелание да се дискредитира пред великите сили гаранти на мира и икономически - да впрегне производствените сили на работливото българско население за икономическия подем на страната. Затова в специално възвание молдовската власт обещава да гарантира правата и привилегиите на българите. Предприети са и съответните действия в тази насока чрез обособяване на две чисто български околии - Измаилска и Кагулско - Прутска. Чрез новото административно устройство властта цели да спечели българите на своя страна.

В контекста на тази политика трябва да се разглежда и следващият важен акт на молдовската власт - откриването на българската Болградската гимназия през май 1859г. Събитието има изключително важно значение за целия български народ и маркира важен момент от просветните борби през епохата на Възраждането. Болградската гимназия придобива национален характер и в нея са се обучавали и българи от дунавските български земи.

Благосклонното отношение на молдовската власт към българите обаче е временна тенденция, която е пресечена с изтичането на тригодишния срок за доброволно преселение. През 1859 г. Влашко и Молдова се обединяват в нова държава, наречена Румъния. Фанариотският елит се заема да обезбългарява земите на новосъздадената държава. Това е продължение на старата фанариотска антибългарска политика в Отвъддунавска България от предните векове.

За бесарабските българи под румънска власт настъпват тежки дни. По инициативата на румънския политик, историк и публицист Михаил Когълничану (1817-1891) започва процес на румънизация на националните малцинства. През 1860 г. автономният статут на българите в Южна Бесарабия е премахнат. Румънската власт нанася още два тежки удара срещу местните българи - увеличава данъците им и въвежда военна повинност. Вторият акт се приема на нож от свободолюбивите български колонисти. Достига се до сблъсъци чрез силово вкарване на румънски войски в селищата с по-компактно българско население.

През ноември 1860 г. в Рени и Болград се провеждат протестни демонстрации на българите, които са жестоко смазни. Убитите са 10 души, а ранените над 100.

Поставени в непоносими условия на живот и заплашени от брутална румънизация, за бесарабските българи остава единствен изход да търсят спасение в нова емиграция.

По същото време руската пропаганда се възползва от техните неволи и агитира за преселение, като обещава достатъчно земя и фианнсова помощ за колонистите.

В края на ноември 1860 г. от името на над 2600 семейства от 60 български селища е изпратено прошение до руския император Александър II с искане да разреши заселването им на руска територия в свободните държавни земи.

Молбата е удволетворена. Причините са в острата нужда от заселници в региона. Разбира се, Русия си гледа своите интереси, защото след 1856 г. уговаря с Османска Турция преселение на кримските татари на нейна територия. Последват ги и татарите в Приазовието. В резултат на това обширни земи в руската Таврическа губерния и на п-в Крим опустяват. Търси се ново население, което да бъде заселено.

Идеята българите от румънска Бесарабия да се заселят там се възприема от руските управници по ред причини. Тези българи са православни християни, работоспособни хора, които с трудовите умения могат да облагородят региона, така както са постигнали това преди години в Бесарабия.

На 26.12.1860 г. руският император Александър II издава декрет, според който преселващите се от Бесарабия български семейства трябва да бъдат настанени в Приазовието.

На българските преселници трябва да бъдат отпуснати парични помощи, с които на първо време да се изхранват и устроят, а заедно с това земя между 50 и 60 десетини т.е. между 500-600 декара на семейства.

За да привлекат български преселници, руските власти им обещават да ги освободят от данъци и военна повинност за дълъг период от време - 10 години от данъци и 25 години от военна служба. Свободна земя за обработване се предоставя в Бердянски, Мелитополски и Днепровски уезди на Таврическа губерния.

Така през пролетта на 1861г. започва преселението на част от бесарабските българи към Приазовието. Всъщност в периода 1861-1863г. в тази посока има два паралелни потока от български преселници. Първият от тях е от молдовската част на Бесарабия, от където
се вдигат и преселват цели села. Това са потомци на преселници от Южна България - от Ямболско, Сливенско и Елховско и Странджа.

Вторият поток преселеници към Таврическата губерния са от българските земи под османска власт - от Видинско и Одринско (Източна Тракия). Този втори поток маркира последното голямо преселение на българи от 1860-1861 г., наречено още "Видинско."

То е резултат от споразумение на Русия с Високата Порта за размяна на население: българи от Видинския край в пределите на Южна Русия срещу татари и черкези в българските дунавски земи.

Това преселение предизвиква острата реакция на Г. Раковски, който на странциите на своя вестник "Дунавски лебед" през май 1861 г. започва открита борба срещу преселеническата кампания.

Прозрял коварният замисъл на руската имперска политика,"патриархът на българската революция" предупреждава сънародниците си да не се мамят и да не напускат плодородната българска земя, за да се заселват в пустеещите в Русия земи, защото там ще разберат що е то истинско руско робство.

Г. Раковски отпечатва и брошура в обем от 15 страници, в която изобличава изцяло руската политика спрямо българите и живеещите на нейна територия народи. Тя носи заглавието "Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите".

Брошурата на Г. Раковски против преселението. Издание от 1886 г.

В брошурата си Г. Раковски разобличава лицемерието и имперските ламтежи на Русия:

"Всякога проклета Русия, когатое имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни българи, че ужтях иде да освободи! Но нейната целвсякога е била да им разори милотоОтечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейнатазлобна политика се познава твърдеотдавна и от това, щото тя нив един си договор с Турция нищодобро не е споменала за българи, акои да е имала най-добри удобстваза това. Тя всякога е само своятаполитика гледала, а собствено зазавладетелните си планове е ималагрижи, как по-добре да ги приложив действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала заоръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните българи, които в тях времена са гледали на нея като наедин спасител!"

Г. Раковски предупреждава наивните българи, че руското робство ще им се види много
по-страшно от турското:

"Къде отивате вие, мили братя, видински българи! Знайте ли вие Русиякаква е? Знайте ли какво робствои вечни мъки ви чакат тамо? Защосе не посъветувахте с ония българи,които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате дасе хвърлите? Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за вас!Тамо няма оплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!"

Във в. "Дунавски лебед"от август, октомври и ноември 1861 г. Г. Раковски публикува и редица свидетелства на очевидци, в които се разказва за незавидната съдба на преселените в Южна Русия българи.

С активната си патриотична позиция Г. Раковски успява до известна степен да ограничи мащабите на новото преселение. В крайна сметка "Видинското" преселение завършва с масово завръщане на българите по родните им места, вкл. и заради неизпълнените обещания от страна на Русия, избухналатаепидемия от тиф и лошите условия за живот.

Някои обаче остават и се вливат в тези, които се преселват от румънска Бесарабия. Половината от населението на 24-те български села на гр. Болград, в частта, дадена на Румъния се преселва на територията на Русия и създава селищата на таврийските или приазовските българи с център град Бердянск.

Предполага се, че общият брой на установилите се тук българи е над 30 000 души.

Тази цифра е спомената от Мишо Хаджийски, който описва в детайли преселението. Сведенията му са изключително ценни, защото произхождат от преки участници в тези събития, негови съвременици:

"От молдовската граница до брега на Азовско море бежанците вървяли два месеца.

Отпред казаците конници посочвали пътя и закриляли кервана от разбойници, върлуващи по онова време из степта. На Гергъовден бежанците стигнали Днепър. 30-хилядният керван се разположил на бивак да празнува деня на Св. Георги. Заклали агнета, пекли ги
на шиш на огъня, на въртел. Направили общ курбан, всяко село дало по три вола.

Селата се движели отделно едно след друго. На бивак също застанали отделно, но бивакът направили общ."

"След веселбите по Гергъовден бежанците минали Днепър със салове. Зад великата украинска река се простирала безкрайна дива степ без нито едно селище. Нямало ни път, ни пътеки. Тревата била толкова голяма, че скривала кервана, разтеглил се на 10 км. Казаците вървели отпред и през всичкото време стреляли, за да плашат вълците и разбойниците. Нощем, като оставали на бивак, спирали каруците "на кръг".

По средата запирали добитъка. Край огнищата котлоните, се настанявали бежанците.

Пет дни върели бежанците през степта, докато стигнат река Молочна и селището Кизияр (дн. Мелитопол - б.м.), границата на Таврия. Тук всеки получил парите и житото, а казаците се върнали назад. В Кизиярската църква бежанците отслужили молебен и

на другата сутрин минали реката. Тук била същата степ, без нито едно селище, виреел висок треволяк, а наоколо върлували вълците. Бежанците се спрели на бивак до морето, дето днес е село Ботево, и стояли цял месец, докато избрани от всяко село хора определят място за поселение."

Преселниците са снабдени с поземлени площи и са освободени от данъци за няколко години. Предоставена им е и парична помощ.

Българите създават селищата си, като запазват имената на тези в Бесарабия, от които идват, а дори тогава, когато някои селища получават нови имена преселниците дълги години пазят и старите названия.

В новите земи българските преселници основават над 40 селища. Възникват Инзовка (Инзово), Палаузовка (Палаузово), Романовка (Коларово), Строгановка (Строганово), Андреевка, Богдановка (Богданово), Ановка (Аново), Андрово (Андорово), Георгиевка, Гюневка (Гюнево), Дяновка, Манойловка (Манойлово), Михайловка, Първо Николаевка (Среден Караагач), Петровка (Горен Караагач), Радуловка (Радолево), Райновка (Райново), Романовка (Коларово), Степановка (Степаново), Софиевка (Софиево), Ботево, кръстено на поета-революционер Христо Ботев. Едно от селищата е кръстено Преслав на името на старата средновековна българска столица.Четири от населените места запазват старите си имена от Бесарабия - Бановка, Болград, Вълканещи и Троян.

Карта на българските селища в Таврия (по Мишо Хаджийски)

М. Хаджийски посочва много характерна особеност за таврийските български селища:

"Всички наши села имат по две и дори по три имена. Едното е българско, общоприето от народа, другото е официално руско и третото, често пъти е татарско, по името на мястото, дето е основано."

Българските селища в Приазовието влизат в три окръга: Мелитополски, Молочански и Бердянски. Окръзите се управляват от окръжки кметства, а селищата - от селски. Колониите са в състава на Попечителния комитет, в който влизат всички български колонии в Южна Русия.

Понеже това са земи от старата руска административна единица Таврийска губерния,
тези българи започват да бъдат наричани таврийски. Другото им название е приазовски или запорожки, понеже днес териториите, които те населяват се намират в Запорожката област на украинската държава. В по-старата историческа литература се среща и понятието "бердански българи". Причината за използването на този термин е обстоятелството, че селищата, в които те образуват компактна маса са разположени в околностите на град Бердянск, в който между другото и до днес живеят доста българи.

Самото название Таврия постоянно еволюира във времето. В Античността с него се обозначава най-южната част на Кримския п-в, по името на обитаващото там племе таври, През Средновековието понятието Тарвия вече се разпростира над целия п-в Крим.

През XVIII и XIX век с руската агресия на юг в посока към Азовско море и Черно море
и анексията на Крим през 1783 г. е въведена руска администрация. От 1784 г. до 1802 г. съществува т. нар. Таврийска област, а от 1802 г. вече Таврийска губерния с център град Симферопол в Крим.

Карта на Таврическата губерния

Тук е важно да се уточни, че с понатието Таврия до болшевишката революция от 1917 г.,
се означава не само Кримския п-в, но и земите, които са разположени на север от него в Приазовието. На запад този район достига до р. Днепър, а на изток - до днешните украински градове Бердянск и Запорожие.

В тези земи през 1861-1862 г. на територията на днешна Украйна, северно от Азовско море се заселват нашите сънародници, за да формират диаспората на таврийските българи.

Първите години след преселението за новите колонисти са трудни. Причината е,
че приазовските степи се отличават с доста сурови климатични условия. Има няколко години на адаптация към новите непознати условия на живот. Това разколебава част от преселниците. Тези от Видинско и Одринско през есента на 1861г. потеглят обратно, но са покосени от глад и болести и повечето измират по обратния път

Между 1862 и 1865 г. и дори през 1866 г. преселниците правят опит да се изселят отново, този пък към Кубан, но енергичната намеса на руското правителство успява да ги задържи.

Постепенно с течение на времето българите се устройват. Въпреки трудностите болестите, глада и политиката на руската власт, която често накърнява правата на преселниците, българските селища се развиват и стават един от най-уредените и богатите в региона.

Благодарение на пословичната си работоспособност, пестеливост и патриархални традиции, българите превръщат пустеещата степ в грижливо обработени ниви, градини и лозя. Някои селища започват да процъфтяват. Селата Инзовка и Преслав се прочуват в Запорожието със своето плодородие. Започват да ги наричат "Златна Инзовка" и "Сребърен Преслав" и с тези определяния ги възпяват дори в песни.

Българското население се отличава със своето трудолюбие и честност. Земеделието става основният му поминък. Българите се специализират в лозарство, овощарство,

зеленчукопроизводство. По-слабо развитие имат занаятите и търговията, поради това, че
те се практикуват основно от градското българско население, което е по-малобройно от селското. Търговците установяват и развиват добри търговски връзки с метрополията, което благоприятства на социалното положение на българите от диаспората като цяло.

Според сведенията на М. Хаджийски за кмет на селището Бердянск е бил назначен българинът Тодор Велков, който решава да построи пристанище, за да се развива търговията. Строителството на пристанището продължава 5 години. След откриването му българинът Янко издига до пристанището големи хамбари - магазини. Купува жито от българите и започва да го продава на турци и гърци и потепенно забогатява.

"Бай Янко дошъл в Таврия гол бежанец, без счупена пара в джоба, пеш, понеже нямал ни кон, ни каруца. От бай Янко той става господин Янкпо, а по-късно и милионерът Янко" - отбелязва М. Хаджийски. (27)

Същият автор описва специфични черти в начина на живот на тези наши сънародници: "Във всички български села кметовете били българи, избрани от народа. Избирали обикновени най-старите, най-мъдрите, отличили се като първенци още в Бесарабия и в най-старото отечество - България. Съд нямало, ако някой се провини, осъждало го селото."(28)

Още след първите масови преселения преселниците изграждат свои училища и църкви. Първо се появяват частни училища, а след това църковно-енорийски, в които са се обучавали както момчета, така и момичета. Първото българско училище в Таврия е

е открито през 1875 г. Това е Преславската гимназия, която в периода 1875 – 1885 г. носи името "Преславска българска семинария". Богатото село Преслав се превръща в културен център на Таврия. Освен гимназия в селото е имало 3 народни училища.

"Преславската гимназия даде най-много видни българи - отбелязва М. Хаджийски -
Д-р Топалов, д-р Парапанов, Георги Соломонов, д-р Иван Милчевски, Гришо Балабанив, Сашо Мунтянов, З. Димитров, Васил С. Хаджийски, Иван Гогунски, полковник Малаков влязоха в историята на българска Таврия като будни национални дейци, ратуващи за светли бъднини на нашия народ."