Та понеже ми е специален, ми е интересно с какво е забележителен изобщо - а не само за мен.
Оказва се, че е доста интересен ден...
Например - началото на новата година в прабългарския календар.

......................
       ".....    Поради липсата на достатъчно данни, прабългарският календар не е описан в подробен вид. Първоначално е считано, че той е от лунен тип . Унгарският учен Йожеф Микола  приема, че календърът на древните българи е тюркски и е заимстван от китайския лунно-слънчев цикличен календар. 
Друг унгарски историк, Геза Фехер коригира тази хипотеза, приемайки, че прабългарите са заели цикловия животински календар от китайците много преди тюрките. 
И тази хипотеза обаче остава без сериозна аргументация след установяването на факта, че китайците са възприели 12-годишните животински цикли когато прабългарите са били вече до Кавказ. 
По-нови автори се опитват да представят прабългарския календар като лунно-слънчев. Най-нови изследвания подкрепят представата, че той е от слънчев вид . Някои елементи на прабългарския календар могат да се възстановят по исторически документи, традиционната българска празнична система, митология и фолклор, а така също и чрез сравнителен анализ с календарите на сродни или съседни народи. 
Допуска се , че някои данни от българската етнография  могат да се изтълкуват като свързани с календара на прабългарите. Много изследователи обосновано приемат, че началото на годината в прабългарския календар съвпада със специфичния български  празник Еднажден, Единак - денят на зимното слънцестоене (21 срещу 22 декември), който по-късно е християнизиран като Игнажден.
 Димитър Маринов, който е един от най-авторитетните български етнолози, пише:"От Игнажден се начева Големия сечко, т.е. Голям месец и тоя ден се нарича още Млада година и Нов ден. От тоя ден се брои народната Нова година или Млада година... Думата Идинак значи начало на годината, годиняк."         По същия повод Иван Венедиктов [Ив. Венедиктов. Старобългарската нова година. В: Медното гумно на прабългарите. Изд. Наука и изкуство. 1983. София. с. 98] пише: "...векове наред народът е смятал дните около най-късата нощ като начало на Новата година. Обичаите и обредите, свързани с нея, започват от Игнажден и продължават до Коледа". 
Важно доказателство за празнуването на деня на зимното слънцестоене като начало на следващата календарна година е българският езически празник Полезник (Сполезник, Споляз, Поляз - човек, който носи сполука, полза), започващ рано сутринта на 22 декември. Съгласно обичаят Полезник, по вида на онази "живинка", която първа влезе през този ден в двора на стопанина се съди за неговото благополучие за една година напред. В много случаи стопанинът е канил предварително "избран полезник", който на 22 декември е идвал с пожеланието "Честита Млада година" и е отправял множество благословии за спорна и честита година.
По този начин няма съмнение, че началото на новата година при древните българи е било свързано с деня на зимното слънцестоене. Остава неясна обаче ролята на големият езически празник Коледа (нощта на 24 срещу 25 декември). По-късно той е застъпен с рождението на Христос, но елементи от неговата езическа обредност продължават да се използват и днес. Това са горящото дъбово дърво - бъдник, баницата с късметите, коледуването. Най-неясна остава структурата на годината при прабългарския календар. На основата на несигурни и оскъдни етноложки данни (предания, поговорки, пословици) се предполага, че годината е имала 365 дни. Един от тези дни в народните вярвания се обрисува като "изолиран ден -единак" . 
Най-сериозното доказателство за съществуването на такъв ден е наличието на традиционен български  празник, наречен Единак, Еднажден. Това е точно денят на зимното слънцестоене (21 срещу 22 декември). По-късно църквата, която се отнасяла враждебно към всички прояви на езичество, е християнизирала Еднажден като ден на свети Игнат - Игнажден, но не е могла да изличи спомена за този ден. 
Съществуването на изолиран ден в прабългарския календар е от ключово значение за неговата структура, вид и точност. Приемайки съществуването на ден-единак, остават 364 дни в годината, които могат да се разделят в четири групи с равен брой дни. От тук се прави изводът, че всяка група е имала по 91 дни, разделени в три месеца, два по 30 и един с 31 дни. На основа на данните от намерената в Плиска розета от бронз се счита, че прабългарите са групирали дните в недели, като всяка неделя е съдържала по седем дни свързани със седемте небесни светила – планети.  Освен Еднажден - Игнажден и Коледа - Рождение Христово, има основания да се счита, че и други традиционни български празници (например Еньовден, Илинден, Секновение) имат езическо начало. 
Отсъствието на блуждаене (строгата фиксираност) на езическите празници Бъдни вечер, Еднажден и др. подкрепя твърдението, че прабългарският календар е от слънчев тип и е бил отлично уравновесен с астрономическата година посредством подходящи интеркалации.
...............
В последно време, благодарение на усилията на руските этнографи А. Тутаев, И. Дахкильгов, М. Ужахов, 3. Мадаев, А. Танкиев и др., малко по малко се възстановява календара и новогодишната празнична обредност на древните нахци и вайнахи, предците на съвременните чеченци и ингуши .Чеченците и ингушите са уникални с това, че християнизацията при тях настъпва през византийската епоха, но е краткотрайна и повърхностна, след което отново се възстановява старата езическа религия и обредност. Твърде късно, в началото на XVIII век тези народи са ислямизирани, поради което много елементи от тяхната езическа култура за щастие все още се помнят. Това обстоятелство трябва да се използва за обогатяване знанията ни за календара на прабългарите. В езическо време, религиозната система на чеченците е концентрирана около главния бог Слънцето (Малх), което е изобразявано с същите символи (кръст, триквестър, кръг, кръг с точка, кръг с кръст в средата, розета, спирала), каквито са оставили и прабългарите по стените и градежите в Плиска, Мадара и другаде. 
Вече има достатъчно доказателства, че при древните българи Слънцето също е било главен бог. 
Чеченците и ингушите са имали предхристиянски слънчев календар, поради което техните езически празници са били твърдо фиксирани към определени календарни дати. Годината е наброявала 365 дена, разделена на четири части, в които имало 12 месеца (бутт - месечина, месец). Всеки месец имал по четири недели, а всяка неделя се състояла от седем дни. До тук имаме силен паралел с предполагаемата структура на прабългарския езически календар. 
............
Най-важният предхристиянски новогодишен празник при чеченците и ингушите се чествал през нощта срещу 25 декември. 
За празника се колели много животни. Преди празника, огънят в огнището се подновявал и необходимата храна се изпичала и сварявала на новия огън. В стаята с огнището се внасяло дълго предварително изсушено дърво от дъб, което се запалвало откъм дънера. Времето за пълното изгаряне на дървото определяло продължителността на празника.  
Самият празник за семейството започвал в този момент, когато горящото от единия си край дърво се скъсявало дотолкова, че можело да се затвори вратата. Празникът съдържал обилно ядене, пиене, песни и представления на клоуни и артисти. 
За празника се изпичали хлябове от пшенично брашно. Най-важният хляб бил кръгъл, с лъчеобразни линии започващи от центъра (символ на Слънцето). В хлябовете слагали монети, хлебни зърна и др., по които гадаели кой с какво ще бъде богат през новата година. 
Преди Новата година в чеченските села ходили млади мъже или момчета (коледари) с обърнати навън шуби, с рунтави маски и рога или с намазани със сажди лица. При ингушите, новогодишният празник се наричал “наджган-цIей” – (дъбов огън) както и самият месец. По време на празника, младежите, мъжете и жените, събрани в отделни групи ходели на гости и се поздравявали с настъпването на новата година, пожелавайки си счастие и благополучие в новата година. Този празник на древните чеченци и ингуши съвпада по дата и има еднакво съдържание и смисъл с българския предхристиянски празник Бъдни вечер, който също се чества през нощта срещу 25 декември със запалване на отсечено дъбово дърво, наречено Бъдник . 
Чеченското названието на горящото дърво - “гула” произлиза от глагола “хила” – “да бъда” и по смисъл съвпада с  българското название “бъдник”. 
“Бъдни вечер” може да се етимологизира като “вечер на бъдното, начало на идната нова година”. В българския празник също има обреден хляб - кръгла “баница с късмети” и коледари, които ходят от къща на къща. 
В някои области на България, подобен ритуал с горящо дърво се извършва и на Игнажден (Единак, Поляз), през нощта на 21 срещу 22 декември. По съдържание и момент на настъпване, този празник е свързан с деня на зимното слънцестоене. При българите празникът има явен езически характер и отразява вярата, че на този ден небето се отваря и младият бог – Слънцето идва при хората като слиза по високо дърво. Съответно, на отсеченото дъбово дърво се гледа като на бог, който носи здраве и имот в къщи. Важно място в предхристиянските новогодишни празници и обряди на древните чеченци, ингуши и други кавказки народи заемало и т.н. коледуване – изпълнение на новогодишни песнии благопожелания. Групи от преправени младежи ходели от къща в къща и изпълнявали коледни песни с пожелания за здраве, имот и благополучие през новата година, а стопаните щедро ги дарявали с подаръци.     Интересно е, че на 25 декември (Коледа) или десетина дни по-рано българите колят прасе, което те наричат "огоено" прасе, а предходния месец при чечено-ингушите се наричал Огой, месец на божеството Огой.
..........................
Друг интересен новогодишен обичай при ингушите и чеченците е обредната игра “Наджигонцх”. Чрез нея се чествало раждането на Слънцето в периода на зимното слънцестоене. Група младежи предварително построявали от сняг дом-крепост на Слънцето и приготвяли много снежни топки – ядра. На 22 декември, когато Слънцето пристигало в своя дом, с помощта на снежните топки и в присъствие на много зрители, младежите разрушавали построената снежна къща, с което помагали на Слънцето да излезе от своя “зимен дворец”. При това се произнасяли заклинанията: “Малх, дIахеца!” - Слънце, пусни ни вътре!, и “Малх, арабала!” -Слънце, излизай!. Подобен обичай е бил много разпространен при ранните волжски българи до приемането на исляма и малко след това, както свидетелстват хрониките на арабския мисионер Мохамед Ибн Фадлан от 955 год. Съгласно описанието на Хаджи-Омар, Нардуган (Мардуган, Мардукан, Нардуан) е болгарски национален праздник "Рождество на Мардукан". 
Мардуган се празнувал в периодана декемврийското слънцестоене. В последствие бил заимстван от християните и преправен на "Рождество Христово". 
Изграждала се снежна крепост, в която се поставяла кукла на злия бог "Тама-Тархан". Участниците в праздника си поставяли маски и се разделяли на две половини. Едните защищавали снежната крепост, а другите се стремели да влязат в крепостта с помощта на огромно чучело на кон, бик или камила, направено от бял матерал. По времена шествиетобялото чучело било носено на високи копия или возено на каруца, а всичкипеели и свирели на тръби и тъпани. Крепостта се превземала обезателноа куклата на злия бог се окачвала на дърво. Подобно бяло чучело било използвано и от ранните чечено-ингушки коледари по време на тяхното коледуване. Подобна зимна церемония е описана и в книгата Джагфар тарихъ.
Имайки пред вид сценария на играта и смисъла на цялата новогодишна обредност, фразата “Хас, хас, мардукан” може да се преведе като “Слънце, Слънце разбий ги, умори ги!” от иранското название на Слънцето Хурсет (Хорс по алански и осетински) и основата на общоиранския (и индоевропейски) глагол МАР – умирам, смърт. Този превод се подкрепя от наличието на българската диалектна дума "размартикосан", която означава "разтурен, разглобен, съсипан". . Участниците правели снежна крепост и после я подлагали на символичен щурм. Ако “защитниците” на крепостта упорствали, то “нападателите” се покачвали на върха на голямо дърво и викали: “Ето Слънцето, великият цар Кубер влезе - могъщо и блестящо, ослепител на враговете! Хас нардуган, Хас нардуган! Бъди винаги наш защитник и помощник!”. Тогава “защитниците” закривали лицата си с ръце и падали ничком, а “нападателите” заемали “крепостта” и окачвали чучелото на “вражеския цар” на върха на дървото. 
Този обичай бил типичен за жителите-бурджани на град Болград.
Друга характерна черта на болгарите – бурджани била наричането на върховния бог Слънце с името Кубер или Сувар (от тук Сурва, сурвакар и сурвакане при дунавските българи!). 
Пълното припокриване на празнично-обредната система, характерна за периода на зимното слънцестоене при древните чечено-ингуши и при ранните и съвременни българи показва голямо сходство в предхристиянските календари на двата народа. Присъствието на тези най-важни празници и тяхното еднакво съдържание, смисъл и ритуалност и при чечено-ингуши и при българите демонстрира наличието на общ и съвпадащ елемент от календарите на двата народа – началото на новата година. 
Горните факти могат да се приемат като ново доказателство в полза на твърдението, че началото на календарната година при прабългарите също е свързано със зимното слънцестоене.
........
 Настоящето изследване представя нови доказателства, че началната точка на прабългарския календар съвпада със зимното слънцестоене, което напълно се съгласува с модерната представа за древния индо-ирански произход на прабългарите. В най-древните времена календарната година при иранците е съвпадала с точката на зимното слънцестоене [Александр Дугин. Мистерии Евразии (книга 3 из цикла АБСОЛЮТНАЯ РОДИНА). Глава 2. ПОДСОЗНАНИЕ ЕВРАЗИИ. Черный Иран — Белый Иран.  1991]. 
Древните индоарии също са ползвали календар с начало на годината в деня на зимното слънцестоене [Бхагавадгита. Перевод, вводная статья и словарь Б. Л. Смирнова. Ашхабад: "Ылым", 1978]. Едно от съзвездията в календара на ведическите индийци се нарича МАРГАШИРША (Margasirsha), в превод "главата на зверовете" или "главата на зодиака". Това съзвездие се припокрива донякъде с днешното созвездие Козирог, в което настъпва зимното слънцестоене. Месецът, през който Слънцето се намира в съзвездието Маргаширша включва втората половина на ноември и първата половина на декамври, след което започва годината. Интересно е, че древните индийци, както и прабългарите са си представяли зодиакалните съзвездия като съвкупност от животни (зверове). 
В такъв смисъл произходът на названията в 12-годишния животински (зодиакален) цикъл при прабългарите може да бъде индо-арийски, а не китайски, както обикновено се смята. 
............
В действителност, сходният при прабългари и нахчи предхристиянски календар има много древни корени, водещи южно от Кавказ, в Близкия изток. 
Преди повече от 2100 години там е употребяван подобен календар, днес условно известен като кумрански, по името на пещерата, където в 1947 г. са открити пергаменти с неговото описание. Това описание ние дължим на еврейската религиозна община на есеите (примерно II-ри в.пр.н.е.). Съгласно Анни Жобер този календар е слънчев и има следните особености. Годината се е състояла от 364 дни, 52 недели и 12 месеца. Месеците са разпределени в четири тримесечия от по 91 дни, като всеки първи месец на тримесечието е имал 31 дена, а останалите два - по 30 дни. Всяка неделя имала по 7 дни, като дните от седмицата са симетрично разположени: новата година и първият месец на всяко тримесечие са започвали в сряда (!), всяка дата и всеки празник винаги настъпват в един и същи ден от седмицата (както при прабългарския календар !). Годината в кумранския календар е имала един ден по-малко от слънчевата година. Предполага се, че тази разлика се е регулирала с подходящ добавъчен период, за което са изказани различни хипотези. Специални изследвания са показали, че самият кумрански календар е заимстван от още по-ранен календар, описан в апокрифните книги № 1 на Енох, гл. 72-82 и включен в раздела “Книгата на небесните светила”, датирани около 110 год. пр. н. е. В книгата на Юбилеите 4:16-18 и 6:30-38 също се описва този календар и се посочва Енох като негов създател. Календарът описан в книгата № 1 на Енох и в книгата на Юбилеите също е имал 364 дни (Енох 72 : 32 и др.; Юб. 6 : 32), и 52 недели (364:7). В тази връзка е много интересно наблюдението на Бартелми, че съгласно календарните изчисления по тези книги, новата година винаги е започвала в деня, в който е сътворено Слънцето (т.е., 25 декември),  който съгласно книгата Битие 1: 14-19 е сряда! 
            В книгата на Енох , в Главата за движението на небесните светила, са описани два календара, единият слънчев (глава 71) и вторият лунно-слънчев (глава 72). 
Слънчевият календар е подобен на горните. Той има 364 дни, разделени в месеци, повечето от които имат 30 дни, но някои са по 31 дни. Слънцето изгрява и залязва през небесни врати (месеци), които са номерирани. Когато Слънцето минава през първата врата (първи месец, начало на годината), денят има минимална продължителност, а нощта максимална. С нарастване поредността на месеца, денят расте, а нощта намалява. В четвъртия месец (врата), денят и нощта вече са равни по продължителност – денят на пролетното равноденствие. Следва моментът, когато денят е два пъти по-продължителен от нощта (денят на лятното слънцестоене), от тук може да се заключи, че този календар е създаден и ползван в географска ширина, съответстваща на Северното прикавказие. От този момент, нощта расте за сметка на деня за да достигне до изходната точка (първи месец, врата номер едно), когато имаме зимно слънцестоене. 
Указва се, че дължината или краткостта на дните и нощите се определя от вървежа на Слънцето. Този факт, наред с отсъствието на сравнения с хода на луната показва, че описаният календар е от слънчев тип.
 Съгласно номерацията на месеците, годината е започвала от деня на зимното слънцестоене – 22 декември, както при древния чеченски календар и при прабългарския календар.                 Приведените примери показват, че календарът от типа 4 х 91 + 1 дни с начало денят на зимното слънцестоене е бил широко известен и прилаган в района на Кавказ и Близкия изток в предхристиянската епоха. Тези примери включват календарите на чеченците, прабългарите, календарът на Енох, календарът от Кумран и другите подобни близкоизточни календари. 

Това е важен факт, който показва, че календар, сходен с този на прабългарите, реално е функционирал в един от най-цивилизованите райони на древния свят. Както виждаме, много (но за нещастие не всички!) елементи на този календар са възприети от по-късния Юлиянски и съвременния Григориански календар, поради което той ни звучи изключително познато. 
Следователно, в своята кавказка родина древните българи са усвоили и донесли в България един изключително съвършен и прецизен тип календар, който в повечето си качества съвпада със съвременния, а в някои е по-удобен от него.

Ден от Григорианския календар	Съответен ден от прабългарския календар	Ден от седмицата според прабългарския календар	Календарен смисъл на деня
21 Декември	364 – ти ден	Неделя	Последен номериран ден на старата година - почивен ден
22 Декември	365 –ти ден	Единак	Добавъчен, неномериран, извънседмичен ден, ден на зимното слънцестоене – празник Еднажден
23 декември	1 – ви ден	Понеделник	Ден първи на новата година - празник
24 декември	2 – ри ден	Вторник	Ден втори на новата година - празник
25 Декември	3 – ти ден	Сряда	Ден трети на новата година, сряда - Ден на възраждащото се Слънце - най-голям празник за годината. В Стария завет е казано, че Слънцето е създадено в ден трети от сътворението на света, сряда. Празникът се чества в нощта срещу 25 декември. След IV-ти век, християнската църква пренася в този ден празникът Рождение Христово. Това е причината в първите векове след това Слънцето да се възприема като ипостас на Исус Христос.

 Иванов, И. Т. За началото на годината в прабългарския календар. - сп. Хемус, 2006, кн. № 2, с. 51-58  
http://protobulgarians.com/Kalendar%20na%20prabaalgarite.htm